Български Месершмит 109Е

Последното ми творение - Месершмит 109Е, машината на кап. Стоян Стоянов от Въздушните на Негово Величество войски. Мащаб 1:72. Липсва само номера - 4, който предстои да бъде добавен веднага щом намеря подходяща лепенка... Домашният музей се разраства :)

Десети какво?

Дай боже революция, ама... нежно, pls!

Какъв ден е десети ноември?
Ден след девети. Ден преди единадесети. Нищо специално. А, сетих се - днес май е денят на българската дъвка. Ама разбира се! И добре че е той, защото кой знае какво щяха да пишат вестниците в седмицата преди него, на самия десети и в седмицата след него. Добре че е денят на българската дъвка, та да могат родните телевизии да издирват по градове и селца децата на демокрацията, да ги питат "Какво е за теб този ден?" и да очакват по-остроумни отговори от: "Ъ-ъ-ъ, ми имам рожден ден". Добре че е денят на българската дъвка, та да видим на екрана все по-остаряващата физиономия на Жельо Желев или да прочетем поредното интервю с Едвин Сугарев. Добре, че го има този ден, за да се осведомим какво е правил гражданинът Х на същия ден преди 20 години, колко време е клечал в тоалетната и как новината го била състигнала насред мазето, с буркан айвар в ръка, или на дивана в хола.

За незапознатите, да поясня: Денят на българската дъвка се празнува от 20 години в нашата страна. Първото лого на този нежен празник е разтворената паст на възрастния комунистически диктатор Тодор Живков, на когото тъкмо са съобщили, че е време да излезе в заслужен отпуск. После се появи онова прословуто лъвче, дето правеше с лапички "Peace!", появиха се спонтанни тълпи от хора, които да ознаменуват раждането на Деня. За справка - вижте снимките от края на 89-а и началото на 90-те. На снимка е внушително, прилича на Берлин или Будапеща сякаш.

Денят на българската дъвка лесно се утвърди като важна дата от най-новата ни история. Щото другите страни от източната част на вече съдраната желязна завеса имаха подобни. Не можеше да нямаме и ние. Ама те ги наричат революции. И с право. Поляците има какво да празнуват, защото дългогодишните им усилия за борба с натрапения "освободител" в крайна сметка родиха здраво отроче. До тях са и германците с пушливите трабанти, под натиска на които се пръсна на парчета омразната Стена. А, ей ги и унгарците - размазаха ги с танкове през 1956 г., защото им се бил загнездил вирус на гнилия капитализъм. Но вируса на гнилия социализъм успяха да го изметат и те 30 години по-късно (е, днес пак има едни гнили социалисти и там, дето ги лъгосват, ама те вече ядоха камъни). Чехите и те си завоюваха правото да празнуват промяната. Румънците пък стигнаха и до крайност в еуфорията - те пък рязаха глави.

Ми ние? Ние нищо не отвоювахме, така и не ядохме пердах. Имаше там едни майки с колички и едни еко-протести. Някой спомня ли си ги? Получихме си Промяната съвсем наготово. Друг е въпросът какво направихме с нея. Уви, нищо. Задъвкахме я. А можеше и ние да отрежем нещо - хайде, не глави, но някоя и друга привилегия на бившите първи, някоя и друга порочна практика - да ги отрежем, да ги оставим в миналото и после с лека ръка да си го задраскваме и плюем. Е, не се получи. Оставихме си и порочните практики, и привилегиите, а децата и внуците на някогашните първи и днес са си първи. Промяната я задъвкахме и започнахме да си правим балончета с нея всеки път, когато дойде Десети ноември. Нали и ние сме в Европа, ще правим като европейците.

Честит празник! Дъвчете здраво!

Стената

Ето я – груба, внушителна, зла,
с перверзна усмивка бетонено сива.
Убива мечти и къса крила,
а после над мъката се надсмива.

Колко я драхме с нокти, с ръце,
колко тунели под нея дълбахме.
Напразно – зловещото й лице
да заличим така и не успяхме.

Накрая я разбихме със глави-
натрошихме я на хиляди парчета.
Мислехме, че малко ще кървим
и ще литнем пак, от устрем обзети.

Ала уви, такава ни е съдбата-
дълбоко в изтормозените си души
носим по едно парче от Стената,
което бавно, но сигурно ги руши.

21.08.2007

Пролетарии от всички страни, извинявайте!

С баща ми рядко говорим за казармата. Той просто е щастлив, че мечтата му – неговите синове да не знаят що е казарма – се е сбъднала. Когато сме се отпускали на тази тема обаче, понякога слушах разказите му за двете “пропуснати” години в безсмислено будуване по нощите, наряди в снежните виелици, ученията за евентуално нападение над Турция и неразбираемата политпросвета. Най-ужасната част от разказите му обаче днес ми се струва вдигането по тревога някоя нощ на границата, когато въоръжени с автомати, наредени в редица през метър, са насъсквали войниците в търсене на беглец. Какво са знаели те за тия бегълци? Нищо. Просто им е казано – при най-малкото движение стреляйте, иначе те ще стрелят по вас. И войниците са стреляли. И са убивали. Осемнадесетгодишни, с калашници в ръце. Срещу други осемнадесетгодишни, спотаени в тъмното, опитващи се да избягат от “райския социализъм”. И са ги заравяли там, на самата граница. Без кръст, без плоча. А за награда са давали отпуск на тоя, който е успял да застреля беглец.

Днес вече знаем какви са били тези бегълци, какво ги е карало да тръгнат на подобна самоубийствена мисия, пресичайки Желязната завеса. Просто са търсели по-добър живот. Много от тях са били източногерманци, които са вярвали, че пътят през България е най-лесният начин да избягат на запад – към Турция, Гърция, а оттам – в цивилизацията. И там са оставали – заровени като кучета покрай границата. Където са и днес, докато роднините им в Германия напразно правят опити да се свържат с български институции, които да им съдействат в откриването поне на лобното място. Напразно.

Замислям се, че днес мога да отида където си поискам в Европейския съюз само с една мижава лична карта. Замислям се, че колкото по на запад отивам, толкова се губи изобщо понятието граница. Опитайте се да разберете кога навлизате от Австрия в Германия, а? Почти невъзможно. Вероятно по тази причина мнозина от нас не се замислят, не си дават сметка на значението, което има датата Девети ноември за европейската история. Не знаят какво е да те застрелят, докато прескачаш някаква стена. Да те застрелят в гръб, когато си толкова близо до мечтания свободен живот. Чудя се как ще го обясня един ден на децата си, откъде ще намеря думи, с които да им го опиша, след като за тях вече няма да има такова понятие – граница. “Деца, това е като да се събудите една сутрин, и да разберете, че не можете да отидете на училище, нито на гости на баба си – между училището и дома на баба ви работници издигат тухлена стена, а навъсени милиционери не дават никой да припари. От днес баба ви е враг, нямате право да я виждате, нито да я посещавате. Ще ви намерим друго училище, старото е лошо и там ви учат на лоши неща”. Представяте ли си това обяснение? Като кошмарен сън, нали? Само дето наистина се е случвало и хиляди хора наистина са го преживели.

Ето защо Девети ноември е един истински празник. Ама не някакъв фиктивен, абстрактен такъв, събирателен. От тия, дето ги празнуваме, но не знаем точно защо – като първи май, дето уж е празник на трудещите се, а лежим по цял ден. Или Коледа, когато уж някой се родил, а нямаме никакви доказателства за това. Девети ноември е празник на човешката воля и на човешката победа над робството. Девети ноември е празник на справедливостта, възтържествувала след толкова години на абсурдни перипетии. И не на последно място – Девети ноември е юмрук в лицето на най-дълго продължилата система на терор, позната в човешката история – червеният комунизъм на бащиците Ленин и Сталин.

За нас в България е някак непонятно това, което причиняват на Германия след войната. Тук си имаме наши си грижи, които ни занимават, имаме си наши петилетки, които трябва да се преизпълняват, язовири трябва да се градят. Германците, казваме, са си го заслужили – я гледай каква унищожителна война отпочнаха. А би изглеждало толкова космически невъзможно, толкова чудовищно, ако си представим следната ситуация: по билото на Стара планина прекарват телени мрежи и слагат въоръжени постове. Насред жълтите павета на София издигат бетонна стена – Народното събрание е от едната страна, от другата са Радисън и Софийският университет. Ако някой иска да премине, застрелват го като куче. В Южна Демократична България набиват в главите на хората какъв кошмар е в Северна България, как хората там са експлоатирани и как държавата им всеки момент ще рухне, в същото време по магазините рафтовете са празни, а зяпачите откъм Народното събрание всеки ден гледат как Радисън става все по-лъскав и луксозен и от прозорците му ги гледат хора с изискано облекло, а някои, представете си, пият кока кола!

Ето какъв кошмар бяха принудени да изживеят германците в продължение на десетилетия. И не само те – на изток от Стената, където властваха другарите, всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Почиващата върху костите на милиони хора система на комунизма, която леко се напука насред Будапеща през 1956 г., а парче от нея а-ха да се отрони в Прага през 1968 г., се сгромоляса с цялата си тежест именно на Девети ноември. В Берлин. В сърцето на Европа онези хора, дето сме виждали в документалните записи – със смешни прически, грозни мустаци и синкави якета, разбиха омразната стена с чукове. С чуковете си те доказаха, че

“Хората не съществуват само за да можем да тестваме марксизма върху тях”

(по думите на унгарския комунист Янош Кадар). Доказаха, че цялата система е сбъркана, че е напълно безсмислена и тотално грешна още от самото си начало. Няма такова нещо като безкласово общество и социално равенство. Не може да има, не и на тази планета. Каква диктатура на работниците и селяните, бе? Как един полуграмотен работник ще е поставен по-високо от образования, учил в университет доктор или професор? Колко ярко го е казал гениалният Радой Ралин едва в няколко думи:

“Човек за човека е брат. Разбра ли бе, гад?!”.

Това представлява квинтесенцията на цялата безумна система – насилие, лъжи и заблуди, които да те отвличат от мисълта за нищожното съществувание, което водиш, за шибания трабант, който чакаш десет години, за нелепите манифестации, на които си задължен да висиш, за съседа, който подслушва пред вратата какво говориш с жена си.

“Пролетарии от всички страни, извинявайте!”, е написал неизвестен източногерманец на някаква стена непосредствено след промените. Лаконичен поздрав за сбогуване със системата. Едно малко парче от Стената сега стои самотно край НДК. Можете да минете и да го видите – най-обикновен къс арматура и бетон. А колко кръв и страдание е видяло и колко мъка, докато дойде този Девети ноември. Погледнете Германия днес, погледнете София и България. Изпийте една кока кола и се уригнете...ако искате. Без да се оглеждате за милиция. Струва ми се, че си е заслужавало чакането.

Обикновен фашизъм

Вероятно много хора са преживявали случки, заради които да си кажат: „Егати бюрокрацията в тая държава!”. И всеки един ще да е бил прав в справедливия си изблик на гняв към така устроената система у нас. Тая същата система с всичките си работещи в утъпкан коловоз колелца, с тук-там ръждясали, но никога ремонтирани механизми, с издигането в култ на параграфа, точката и члена, е способна да смаже вярата в живота дори на Вапцаров, убеден съм в това. Щото той Вапцаров може и да се е сблъсквал с нея тук-там в онези многострадални военновременни дни на нищета и очакване, но тогава не е имало СБО. СБО е службата Социално-битово обслужване на учащите или нещо от тоя род – служба, клеясала и покрита с невидим пласт от хиляди студентски псувни вероятно толкова, колкото и Софийският университет, чиито студенти обслужва.

С Лицето от СБО се сблъсках поради изпуснат срок. Класиран на втора класация, не знам си какво, в еди какви си срокове, туй онуй… хубаво. Не съм разбрал. Всъщност внимателно съм прочел, но в цялата ректорска заповед не съм открил уточнение, че става въпрос за мен – за редови кандидат-магистър, който иска да продължи мизерното си съществуване в студентска стая още година-две. В резултат настанителната ми заповед е изпратена до Лицето, което трябва да я прекрати. Казано ми е, че единственото, което ми остава, е добрата воля на Лицето. Препоръчано ми е да побързам, докато не придвижат заповедта към По-голямото Лице – то било страшно, докато Лицето бил „печен” и нямало да има проблеми.

Въпросното Лице се появява на вратата след 40-минути чакане от моя страна. Решен съм да говоря учтиво, все пак грешката е в мен. Пита ме за какво съм. За настанителната заповед, казвам. Лицето се променя – сякаш съм го изшибал с мокро въже през…лицето. „Изпуснал си срока, има си заповед от ректора, там пише всичко!”. Тук последвалите думи от моя страна се оказват ключови: „Да, ама аз като говорих с домакинката…”. И толкова. Само това успях да кажа. Лицето буквално зина като втори блок на Саяно-Шушенската ВЕЦ след аварията. Оттам нататък – слюнка. Дърпа ме за сакото с енергично движение – да вляза вътре, да ми обясни. Влизам, протестирайки срещу грубото отношение. И нова грешка – не е трябвало изобщо да си отварям устата. Излива се порой от викове – Лицето, издигнало в култ Ректора, ми сочи свещените скрижали – „Ето, това е заповедтта на ректора, той общува с вас (студентите, бел. ав.) чрез заповед, там всичко си е написано”. За по-голям авторитет и с надежда да ме изправи пред непробиваемата стена на подходящия абзац, Лицето ми чете части от заповедта. Никъде, репликирам, не пише за магистрите. „Горен курс!!!”, крещи Лицето и пръска секрет по свещения скрижал. Изобщо не ми дреме, с равен глас изплювам: „Аз не съм горен курс. Аз съм кандидат-магистър.”
Лицето се ококорва срещу мен с физиономия, нещо средно между диригент, Волен Сидеров и Ленин при прочитането на Декрета за мира през 1917 г. (върху трактора). На всичкото отгоре съм имал наглостта да си държа ръцете в джобовете – следват викове, с които ме кара да си ги извадя оттам. Запъхтявайки се, Лицето обяснява как трябва да ме изгони и да пиша индивидуално писмо до ректора и недоумява как от 6000 човека някакви си 20 не са разбрали нещо. „Явно има причина”, почти философски просъсквам. Лицето би ми издрало лицето, ако знаеше, че ще му се размине. Издига жезъла на собственото си милосърдие – как трябвало да скъса още вчера заповедите и да изритат провинените от блока, но ги оставил още един ден само от добра воля. Мисля си, щом е от добра воля, защо беше нужен този поток от ярост. Понечвам да кажа нещо, но два показалеца се насочват към мен – единият е на Лицето, другото – на някаква бюрократична мравчица, поглеждаща изпод очилата и насъскваща Лицето. И двата показалеца врясват: „Не говори, ще кажеш нещо, за което ще съжаляваш!”. Изумен съм. Аз да кажа нещо, за което ще съжалявам? А тия двамцата тука изговориха досега такива неща, за които един образован и възпитан човек би съжалявал горко!

Четейки учебниците или гледайки Дискавъри с ония филмчета за възхода на фашизма, войната и прочее, хората цъкат с език и се чудят: „Бре, как е могло да стане така?”. Е, как… вземете на полуобразования човек брадвата, с която яростно цепи дърва на двора, когато е бесен за нещо, предложете му вместо да бие жената, кучето и детето и да дърпа прасето за ушите, да бие евреи, врагове на държавата и военнопленници. Сложете му униформа или поне сако и вижте какво ще стане. Обикновена психология. Обикновен фашизъм.

Силата е в ръцете на бюрокрацията. И тя я използва – докато са в нейна власт, студентите нямат избор – трябва да си извадят ръцете от джобовете, да слушат крясъци, да ги дърпат за сакото, да ги заплашват с показалец. Защото сега им е паднало на човечетата от бюрократичната машина. Когато студентът се измъкне от кочината, наречена Студентски град, той е вече нещо повече. Той е с висше образование, с предимството на младостта, най-вероятно със западни езици, с перспективи. За полуграмотното Лице тази мисъл сигурно е много угнетяваща. И той пръска слюнки, защото на този етап може да си го позволи. Както и безцеремонните лелки на безбройните каси, винаги късо подстригани, винаги с бюст, подпрян на бюрото пред тях, винаги с много златни пръстени… И винаги отиват да пикаят точно когато ти идва реда на касата. И хлопват прозорчето.

Октоберфест по студентски

„Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”

По принцип септември е месецът, в който Студентски град – разблудният квартал, който преди време разбуни духовете, но за малко, отново започва да се изпълва с живот. Дотогава само кучетата по улиците и случайно прелитащи със сакове студенти бележат някаква активност през мъртвешкия летен сезон. Наближи ли началото на учебната година в повечето ВУЗ-ове, общежитията започват да се пълнят. Първи идват новоприетите в Медицинския университет, бъдещите инженери от ТУ, бъдещите треньори от НСА, след тях и облечените по последна мода надъхани бъдещи икономисти, дето „утре наш става света” (съкратено, УНСС). Улиците се изпълват с новобранци. Повечето са набор ’90. Реколта „Времето е наше”. Щастливи са, движат се на групички, говорят разпалено и от думите им може да се подочуят истории как всеки открил сам за себе си я автобус 280, я „Фантастико”, я някоя пералня.
Целият този процес достига своята кулминация с разпукването на октомври. Тогава се изсипва огромната маса студенти от Софийския университет, които заливат със свежа кръв и разноцветни сакове околоблоковите пространства из половин Студентски град. Настроението е приповдигнато. Всички нощни клубове като че отведнъж изригват купища оферти за „студентско парти”, „парти на първокурсника” и т.н. Целта е да се оправдае дългогодишния имидж на квартала като място за непрестанни купони и луд нощен живот. Търсене, разбира се, има. Голяма част от „зайците” за пръв път се усещат „отвързани” – няма я майка ти да те посрещне по халат в 3 през нощта и да ти кресне: „Къде скитосва, бе?”, нито баща ти да те пита къде ходиш, какво правиш и с кого и да ти ръси ненужни съвети. За бабата и дядото да не говорим – хоризонтът е чист от роднински спънки и хронометърът започва да засича това време, което по-късно в разговор със синове и дъщери същите тези днешни зайци ще наричат „най-хубавите ми години”.

Някои гледки от това голямо ново начало са умилителни. Още се усеща полъхът от вкъщи, когато въпросният новобранец се изсипе с багажа си в новата стая, а зад него завоевателно надничат роднините, с ключовете от колата, подрънкващи в ръцете на бащата. Изваждат се дрехи, буркани с туршии, прибори, любими книжки, албумчета със снимки на котката, бабата и бившето гадже, козметика и прочее. Случаите варират от семпло оборудване при новопристигащите момчета до разточително преселенческо претрупване у момичетата, които изваждат цял арсенал от наглед разнообразен (а на практика напълно ненужен) инвентар. Роднините са твърдо убедени, че стаята, в която тяхното отроче пристига на заточение, не е най-приветливата, каквато е неговата лична на 300 километра от София. Следователно се нанасят корекции – купуват се разнообразни артикули, част от които един по-опитен в студентския живот младеж би сметнал за излишни. Важното е декорът да се поразгърне. Под леглото е задължително да има буркани, а повечето багаж да е в кашони. Защото ако не е в кашони, ще е пръснат из стаята.

Въздухът се изпълва с диалектика. В смисъл на диалекти. Богатството на българския език се разплисква в невероятни багри, докато младежи от югоизтока прибират по шкафовете „дънкиту” и „доматиту” и се питат един друг „Ти къде си в Студентскиту?”, а техни връстници от диаметрално противоположния край на отечеството обсъждат в стола оскъдните порции „пиуе със зеуе” и хрупат „юти чушуета”.

За голямото биоразнообразие в квартала на студентите допринася забележителният колорит от модни стилове, тази своеобразна амалгама от най-различни жанрово, пространствено и времево облекла, под общия знаменател „фйешан”. Ще видите младежи с дебели колкото палец ланци на врата, които сякаш изчезнаха като модно явление из столичните училища преди 1-2 години, но в Мездра или Бобовдол са си “a must”. Ще направи впечатление и антисезонният микс от феерично потниче, люшкащо прясно изпечена гръд и дебели зимни ботуши, за предпочитане в леопардови шарки. Не липсват и почитатели на лозунга „Ако затворят Илиенци, ще ходя гол!”, както и такива, които явно са решили, че вече са го затворили.

По коридорите младежи се уригват звучно, след което стрелват преценяващ поглед за ефекта от действието им върху околните. Бутонът за натискане на асансьора си губи смисъла, ако върху него не оставим отпечатък от маратонките си. Много терапевтично действа на окото и разкривеният надпис на стената „Само Берое!”, защото новоизмазаните стени на общежитието инак травмират младата душевност. Масовата употреба на маркери с широки писци си казва думата: гръмкото „ЛЕВСКИ СОФИЯ ЗАПАД” се забелязва много повече от семплото, написано с избледнял химикал преди много години прозрение: „Животът е толкова гаден, но най-големи са циците на Ивето”.

А той, животът, не е гаден. Поне в това са уверени всички тези хиляди новопристигащи в студентския кошер. Може би и на Ивето циците не са вече най-големите. Но мечтите и надеждите, очакванията в тези първи дни на новооткрити емоции, със сигурност са големи. Така е на Октоберфеста. Всяка година.

"Изтощаване чрез глупост"

Провежда се (в Московска област) районна партийна конференция. Ръководи я новият секретар на районния комитет, заел мястото на арестувания малко преди това. В края на конференцията се приема обръщение в израз на преданост към другаря Сталин. Разбира се, всички стават на крака (както и по време на конференцията всички скачат при всяко споменаване на името му). В малката зала трещят „бурни ръкопляскания, преминаващи в овации“. Три минути, четири минути, пет минути те все още са бурни и все още преминават в овации. Но дланите вече болят. Но вдигнатите ръце вече се изморяват. Но възрастните хора вече се задъхват. Но става вече непоносимо глупаво дори за тези, които искрено обожават Сталин. Обаче: кой пръв ще се осмели да прекрати? Би могъл да го направи секретарят на районния комитет, който е на трибуната и току-що е прочел обръщението. Но нали е отскоро, нали е заместил арестувания, нали самият той се страхува! Нали тук, в залата, стоят и ръкопляскат енкаведистите и следят кой пръв ще спре!… И ръкоплясканията в неизвестната малка зала продължават, без вождът никога да узнае, шест минути! Седем минути! Осем минути!… Те загиват! Те умират! Те вече не могат да спрат, докато не рухнат с пръснали се сърца! В края на залата, в навалицата, можеш все пак малко да изклинчиш, да пляскаш не толкова силно, не толкова бясно — но в президиума, пред очите на всички?! Директорът на местната фабрика за хартия, независим силен човек, стои в президиума, дава си сметка за целия този фалш, за цялата безизходност на положението, но ръкопляска! — девета минута! Десета! Той поглежда измъчено секретаря на районния комитет, който не смее да спре. Безумие! Поголовно! Като се споглеждат един-друг със слаба надежда, макар и с възторг върху лицата, ръководителите на района ще ръкопляскат, докато не паднат, докато не започнат да ги изнасят на носилки! И дори тогава останалите няма да трепнат!… И директорът на фабриката за хартия си придава на единадесетата минута делови вид и сяда на мястото си в президиума. И — о, чудо! — къде се дява всеобщият неудържим, неописуем ентусиазъм? Всички вкупом на един и същ плясък на дланите спират и също сядат. Спасени са! Заекът се е досетил да кривне встрани от фаровете!…
Ала тъкмо така се открояват независимите хора. Тъкмо така ги прибират. Същата нощ директорът на фабриката е арестуван. Лесно му тръсват по съвсем друг повод десет години. Но след подписването на страница 206 (от заключителния следствен протокол) следователят не пропуска случая да му напомни:
— И никога не спирайте да ръкопляскате пръв!

А. Солженицин - "Архипелаг ГУЛАГ"

След дъжд качулка

* Снимката е от блога на Темплар

Синята коалиция предложи парламентът да създаде Институт за национална памет, който да изучава престъпленията на комунистическия режим в България. Тази новина, прочетена в dnevnik.bg, привлича вниманието с оглед на обичайните възгласи, надавани вдясно от няколко месеца насам – първо, че България е в опасност; второ, че кризата тепърва предстои; и трето, ГЕРБ да покаже антикризисната си програма. Въпросните възгласи ги чуваме ежеседмично, а единствената по-различна изява на сините в последно време беше безумното предложение на Иван Костов на 9 септември да се почете паметта на всички, „загинали за идеалите си” през ХХ век (от Костов бих очаквал мигновена реакция против подобно предложение, нежели авторството му, но уви, объркана е българската Действителност).

Но да се върна на предложението. Защо точно сега? Може би от десницата са се почувствали неловко след предложението на ДСБ-лидера и това е някакъв опит да се замажат нещата, да се покаже неугасналата антикомунистическа линия. А може и да е повторен опит да прокарат старата идея, при наличието на дясноцентристко правителство и високи шансове да мине в пленарна зала. Каквото и да е, предложението е чисто българското „след дъжд качулка”.

Минаха 20 години от „промените”. В останалите европейски страни от соц-блока такива институти функционират също от 20 години. В бившата ГДР можеш да видиш музей на Щази, а изследователите на тоталитарния режим говорят по темата като за научна материя, без да се опасяват, че някой, например канцлерът, ще им каже: „Никой нормален човек не се интересува от досиетата”. Къде сме ние? Много, много далеч. Такъв институт днес би било просто жалък опит за изчистване на съвестта на онези, дето „проведоха” „Прехода”. Къде беше той през тези 20 години? Какво беше направено за жертвите от комунистическия режим, за дисидентите, за онези, които трябваше да са истинското лице на въпросния преход? Повечето от тях останаха в пълно забвение, някои грохнали от старост и нищета, други отминавани с неодобрително клатене на глава като „чалнати” и т.н. Какво стана с досиетата за толкова години? Къде беше синьото правителство 1997 – 2001, за да направи крачката още тогава, когато, да рече, все още не беше късно?

Сега е след дъжд качулка. Много от жертвите не са на този свят, много от палачите им – също. За сметка на това сякаш заразени с някакъв руски пост-деведесетарски вирус, у нас на практика се прикрепи лавров венец на онези 45 години тоталитаризъм и режимът се легитимира, особено в съзнанието на младите хора. За голяма част от тях няма никакво значение какви неща са се вършели тогава, те си гледат напред. Което е нормално, ако обаче имаше постигнат обществен консенсус, който да постави на тезгяха на историята всички престъпления на режима, както в германия бе разчепкан и националсоциализмът, и комунизмът.

Но ние няма да ги стигнем. За съжаление, и в това.

Шест малки неща, които ме правят щастлив

Макар и със закъснение, рекох да отговоря на "хвърлената ръкавица" от Петър и да посоча своите шест неща, които ме правят щастлив. Умувах доста, оказаха се повече от шест, но рекох да се вместя доколкото мога в правилата. Пешо, реших да ги визуализирам за по-голяма експресивност. Приятно разглеждане :)


Приятелите. Винаги ще ме правят щастлив.


Печената тиква. Не, не съм Душко Добродушков, но с наближаването на есента вече тръпна в очакване.


Скарата на вилата. Има особена връзка между нас, не мога да го обясня по друг начин...


Моделизмът. То не е просто хоби, то е мания. Страхотно е и обожавам да се впускам в него.


Ръчичките. Добре де, и медецът, но ръчичките са изворът на щастието в случая.


Българската природа. Да му се долети на човек...



Плескавиците. Тези са спешъл - 50% свинско, 50% телешко, кашкавал на ситно по средата и добра компания.

Леле, сега като гледам, май по-добре да бях написал "6 неща, които обичам да ям", но...какво да се прави, нали идеята е "шест МАЛКИ неща, които ме правят щастлив" и гледах конкретните фрагменти от общото да са малки. Дори не съм включил черния шоколад, сиренето бри, пържените чушки със сирене в мас и ...тиквеника на мама.

Не съвсем…студент

Вече е средата на август, а аз все не мога да седна и да си събера мислите, за да формулирам и осмисля събитията от това вече отиващо си лято. Имам предвид, разбира се, знаковото лято, което ознаменува един важен момент от живота ми – дипломирането.

На 27 юли със защита на дипломна работа свърши един четиригодишен студентски живот. Завърших факултета по журналистика на Софийския университет. Същият факултет, който прекрачих преди 4 години с такъв ентусиазъм, с толкова емоции и надежди – спомен, за който свидетелства една много мила снимка, направена пред входа. Сега вече не се водя студент. Нямам право на карта за градския транспорт с намаление. Стаята ми в Студентски град е под въпрос. От друга страна, имам диплома за висше образование (макар и да не е още готова) и, както казват хората, би трябвало да навлизам вече в истинския живот. За да стане още по-объркано, имам намерение наесен пак да се маскирам на студент с една хубава магистратура и тогава вече ще стане още по-забавно.

Не върви, определено не върви този лаф за истинския живот. Защото времето днес не е онова, в което са израснали родителите ни. Ние отдавна сме навлезли в истинския живот и за тези четири години наученото съвсем не се изчерпва с теоретичните знания от факултета. Какви студенти сме ние? Особени. Носим по няколко дини под една мишница. Работим и учим, опитваме се да намираме баланса между заетост и време за…как го наричаха…студентски живот… Носенето на дини става особено тежко занятие, когато дойде четвърти курс и трябва да увеличиш броя на дините – наред с работата и лекциите идва писането на дипломна. Само който не е бил във Факултета по журналистика не знае колко “разбиращи” са там по този деликатен проблем.

Преди близо 4 години в празната студентска стая

Имам навика да си отбелязвам с плюсове и минуси едно или друго събитие, решение или дилема. Четирите студентски години са белязани с много плюсове, разбира се – невероятните колеги от факултета, невероятните запознанства с още по-невероятни хора, досегът с …няколко истински достойни преподавател, емоциите от студентския живот, интересните работни места, през които минах с една почти “стажантска” нагласа. И много други. Има си и минуси, разбира се. Особено през последния семестър горях от желание просто да завърша, за да излея цял поток от псувни и омраза към разни академични субекти, но днес сякаш нямам такава потребност.

Е, плюсовете са повече и сега това моментно състояние на не-съвсем-студент ми изглежда доста неуютно. На някоя туристическа забележителност като ме питат “Студент ли?” и за миг забивам, преди да отговоря. Абе…кофти работа, да идва ноември и да се върна отново към статуса студент, пък макар и без да излизам от…хм…истинския живот…