АЕЦ - български символ

Следва от предишния постинг (или по-скоро от емоциите, описани в него)

Така и така сега нещо стана актуална тематиката около символите на българското. Започнаха някакви премятания на баници, кисели млека, рози казанлъшки, черешови топчета. Ние докато си изберем символ на българското, съседите вече успешно регистрират патенти – било то за бяло саламурено сирене, което вече е гръцки патент, било за сръбска скара и румънска цуйка... Моето предложение е да издигнем за един от българските символи АЕЦ "Козлодуй". Да им кажем и на нашите продажни политици, и на Голямата Кака Европа: "АЕЦ-ът е символ. Символ на нашата енергийна независимост, символ на самочувствието ни като икономически фактор на Балканите. Защо ни взимате символите?". Но най-вече АЕЦ е символ на предадените национални интереси и на героичната съпротива на целия български народ срещу гибелното затваряне на централата. 

Че други символи започнаха да уплътняват представата на чужденците за България – грозни бетонни строежи, застроени плажове и гори, пране на пари, корупция, измами, Сашо Томов, горящи складове, горящи политически задници и прочее...
Аз предлагам да е АЕЦ "Козлодуй".

Learn to fly

Пътуванията продължават. Следваща спирка – Козлодуй.

Признавам си, макар и с много срам, до този момент никога не бях ходил в Козлодуй, не бях виждал Радецки, не бях...виждал Дунава. Изобщо, този уикенд се събраха много първи неща. С Девора ходихме на гости в крайдунавския град, за което тя сигурно ще разкаже по-подробно в блога си. За мен пътуването беше супер емоционално. В жаркото лято пътищата на любимия Северозапад са толкова красиви – слънчогледови полета, величествените скали над Враца, жълтите жита на Мизия и разкошните крайдунавски овощни градини. Козлодуй е много приятен градец. Доминиран от белезите на социалистическия облик, той носи и черти на времето от началото на 90-те години – всичките му там кафета и капанчета, поизоставени будки, квартални магазинчета и т.н. Целият живот в малкия крайдунавски град се върти около АЕЦ-а. Повечето му жители работят в централата или са свързани по някакъв начин с нея, имат си даже Дом на енергетика, общежития към централата, всякакви и всевъзможни сфери на обществения, семейния и личния живот са свързани с работата на АЕЦ. Дори «Радецки» се поддържа в голяма степен с пари от централата, а нашето гостуване на него съвпадна с банкет на енергетиците, които разнасяха агнешко и кюфтета по палубата. Ако за България съдбата на централата е въпрос на доказване, на справедливост и на отстояване на позиции, то за козлодуйци централата е живот. И ако има хора, които са готови да я бранят с цената на всичко, то това са най-вече козлодуйци, за които няма неясни въпроси около всичко, свързано с енергетиката въобще.

Та след първото ми посещение в Козлодуй, след първото ми качване на Радецки и първото виждане на Дунава, дойде ред на първия ми досег с лудите глави на парапланеризма. Братовчедът на Девора е парапланерист. В багажника на колата си мъкне цяла екипировка – крило, каска, маратонки, сложни уреди и един куп други неразбираеми за мен неща, с които се осъществява, по неговите думи, “най-достъпния начин за летене”. На 30 километра от Ботевград той просто отби колата в едно поле, надушил летящите над нас планеристи и след малко вече летеше над главите ни.

Удивително е! Тези хора говорят помежду си на някакъв странен език – за тях е важно да “хванат термата”, която да ги издигне нагоре. За тях облакът не е просто облак – той си има база, която може да бъде ниска, висока, широка и т.н. И въобще не е пухкав, както си мислим ние на земята, а равен. Това са хората, за които най-интересното предаване по телевизията или радиото е прогнозата за времето. Те винаги са готови да се метнат от склона и да полетят над бездната, издигайки се понякога на над 4000 метра. Това са хората, които може да излетят от Шумен и да кацнат в Сливен, които могат да прегърнат върховете на боровете и някои от които могат да…заспят във въздуха. Уникално. Досегът с това чудо беше наистина вълнуващ и само мога да съжалявам, че вятърът спря точно когато Христо се беше навил да ме издигне в тандем над полето. Но нищо – в мен вече се запали някаква искрица и някой ден, живот и здраве, може би и аз ще се нося из висините като тези безумно луди момчета, които се реят над облаците с шарените си крила.

Спомен за море

Златни пясъци. За пръв път се докоснах до това кътче от България през далечната 1998 г. Оттогава – тъкмо 11 поредни години. Като си разглеждам албумите със снимки, мога да проследя израстването на хлапето с кривия бретон до сегашния …хъм-м-м, “мъж за женене” или както биха казали по нашия край – дърт пергишин. Тази година посещението ми на Златните беше много импулсивно. Свърши последният изпит от жестоката сесия и реших да хукна към познатото място – най-запазеното кътче от Златни пясъци – Ривиерата. Само там като че ли още не ми е призляло от селски сергии с надуваеми дюшеци, безразборни строежи, досадни заведения и дискотеки – нещо, с което Златни пясъци по принцип е печално известен курорт.

На Ривиерата всичко е спокойно. И което е още по-странно – всичко си е както преди! Върнах се в детските си години, когато гледах живота през съвсем други очила и ми стана толкова мило… Нали се сещате, всеки човек има някакво кътче, което го връща като с машина на времето в света на спомените и го обгръща от толкова полузабравени моменти… Моята машина на времето сякаш е Ривиерата. Там всичко ми е познато, с всичко съм се запознавал неведнъж, на всяко едно парче земя/пясък/асфалт съм стъпвал толкова пъти… Поиска ми се за момент да върна лентата и да не съм този Аз, който вече наближава 22 години, почти завършва висшето си образование и трябва да навлезе с пълна сила в живота…

Е, само за малко де. Лентата трябва да си върви. Ривиерата беше само едно моментно шарено стъкло, през което си позволих да погледна за миг. Сега отново съм тук, далеч от това магическо място, далеч от всички тези спомени. Върнах се, за да преживявам други, нови неща, които впоследствие да се превърнат в незабравими спомени. С други хора, на други места, в друго време. Днешното.

Джулай Вторнинг

There I was…on a July morning…

И-и-и-и-и-и, чи беши якууу! Дето се вика… Какво като не е на море? Имаш ли добра компания, и язовира се превръща в море, пък слънцето е едно и също и на плажа във Варна, и над ботевградските балкани.
Тазгодишният Джулай се превърна в луда сбирщина – събрахме се пролетарии от всички страни – София, Ботевград, Сливен, Варна, Скопие. Язовирът беше тесен за душата на компанията, та някои хора решиха да се охладят и в градския фонтан на центъра на Ботевград. Няма лошо, никога не е късно за малко атракция в скучното ежедневие на малкия град. А каква по-голяма атракция от 20 човека, екипирани с раници, топки, палатка, колело, 1100-кубиков мотор, каски, кожени якета, фотоапарати, стативи, спални чували, одеала, китара и какво ли още не?! Подвижна лудница, допълнена от неистовия смях на Сашко, гърмежите (“Па! Па!”) на Тошко и македонските лафове на Мац.
Изгревът, както констатира Стела с последни сили, беше “просто прекрасен”. Над огъня още димяха опърлени картофи, от телефона се носеха акордите на Юрая Хийп и първите лъчи на юлското слънце запалиха зората над Ботевград. Изгревът дойде както идва всеки божи ден, сякаш за да разсее екзистенциалните размисли около нощния огън – за това колко сме малки и жалки, гледайки безкрайното звездно небе, за това как всеки момент може да падне метеор и да ни развали кефа и за това колко по-готино се гледа света през “черно фередже, оле!”.
Какво му трябва на човек? Едно одеалце край огъня, печени картофи на жар и най-яките колеги, които един студент би си пожелал да има. Пазете, пазете ги тия моменти, пазете ги като скъпоценни камъчета… Помнете изгрева, помнете и звездното небе и всички тези незабравими мигове от хубавите младежки години…
Щото както викаше Шишо Бакшишо…

PS: Да благодарим на Иван и Яна за снимките, използвани в тази публикация!

 

Честит първи юни!

Честит първи юни на всички вас, на всяка частичка от вашата същност, която е запазила детския си отблясък! Честит празник на всеки спомен, на всеки незабравим миг от онова време, в което всички ние бяхме дечурлига! И честит празник на всички онези, които все още пазят детското в себе си - но не захвърлено в някой ъгъл, а живо и активно в живота им.

Вчера, току в навечерието на празника, се връщах мислено в годините назад, когато бях в категорията "дете". И се опитвах да си спомня какво съм правил, как ми е минавало времето тогава. И така в размислите ми се откроиха някои моменти, които бях позабравил.

Гьола

Гьола е едно изровено в асфалта пространство на улицата зад блока. Когато вали дъжд, там се събира вода и се образува широк гьол. Там играехме като деца - това не беше гьол, а цяло езерце. При по-голямо пълноводие пускахме корабчета от летвички и хартиени лодки. Цопвахме камъни и се оплисквахме един друг. Беше забавно... Много забавно...Особено когато организирахме разкопки на шелфа и вадехме от тинята ръждясали болтове или стъкълца. Истински находки.

Лоста

До гьола, заварен за един стълб за осветление, имаше лост. Здрав, метален лост, на който хората си тупат килимите. За нас, дечурлигата, това моментално се превърна във футболна игра и на този лост прекарвахме часове наред в игри с топка. Най-забавно беше около Евро '96 и Франция '98. Тогава организирахме турнири с дузпи по модела на групите там. Накрая стигахме до финал и борбата беше толкова оспорвана, че всяка изпусната дузпа преживявахме страшно драматично.

Кенц

Под лоста беше прахуляк - гола пръст, която в сухо и горещо време изпръхваше и ставаше на прах. В този прахуляк чертаехме триъгълник и нареждахме капачки от безалкохолно или бира. С едни стъклени топчета се опитвахме да бутнем капачките по някакви вече забравени правила и който бутне капачка, си я прибира. Голяма гордост беше да прибереш някоя интересна капачка с хубава картинка - всички завиждаха.

Шах

Пред блока лятото се организираха квартални игрички на шах, които събираха играчи и зяпачи от целия блок. Повечето бяха по-големи момчета, имаше и възрастни мъже. Имаха големи, дървени шахове и винаги ми се искаше да си премеря силите с някой от мъжете. Обаче все си играех с връстниците и никога не успях да се пробвам в голям "мач".

Колко други неща ми изникнаха в главата, колко забравени и отминали моменти... Хубаво е, като си спомням сега. Хубаво беше и тогава, въпреки че толкова ми се искаше да съм вече голям. Е, и какво?! Станах голям, наближавам 22 години, надхвърлил съм метър и деведесет, а и на килограми...хо-хооо... Това време никога няма да се върне! Така и трябва, може би. Не знам, човешкият живот е сложно нещо. Ще спра дотук, че ме налегнаха мислите на Шишо Бакшишо.

Но би ми било интересно вие да ми разкажете някой символ/момент/етюд от детските години. Хайде, днес е празник! Спомнете си, не ще да е било толкова отдавна...

Guns N' Roses

Отива си и този месец май. Няма как да не го изпратим с хубава, пищна майска роза, гарнирана с нещо...хм, в мой стил. Дет' се вика, братче, Гънс Ен' Роузес!

Изповедта на един принц

Михаил Топалов - "Разговори с принц Кирил", първо издание, 1991 г.

Първите месеци на “народната власт”. В Централния софийски затвор лежи почти целият политически и интелектуален елит на България. В самостоятелна килия, облечен с хубав, чист костюм, изживява последните си дни княз Кирил Преславски – брат на цар Борис Трети и регент на Царство България след неговата смърт. Михаил Топалов получава предложение от новите управници да посети княза в килията му и да запише неговите спомени.
Първоначално князът се отнася пренебрежително към идеята, но после вижда в разговорите с Топалов възможност да поприказва с някого в дългите и еднообразни затворнически дни. От тези разговори се ражда една книжка, излязла от печат чак през 1991 г., Тази книжка, тези затворнически размисли на княза, добавят нови щрихи върху картината на България до девети септември. И то директно от извора, защото ролята на княз Кирил в тогавашното общество и в политическите процеси на страната е безспорна – не като деен участник, а по-скоро като наблюдател, което прави сведенията му още по-любопитни.
За княз Кирил се замислих, докато четях друга една подобна книга – разговорите на Кеворк Кеворкян със Симеон Втори в Мадрид от началото на 90-те. Там царят споменава за бомбардировките над двореца Врана, където е живеело царското семейство през войната. След един особено жесток набез целият двор е осеян с кратери от бомби. Княз Кирил заръчва да ги превърнат в езерца, едно от тях кръщава иронично “Чърчил”. Само след година в подобен кратер ще намери смъртта си и самият княз.
Но да се върнем на разговорите от затвора. Удивително е откровението, с което регентът отговаря на въпроситена Топалов. Сам признава, че ако в този момент не е принуден да стои в затвора, едва ли би му обърнал внимание. Той разкрива любопитни моменти от живота в двореца, от кухнята на българската политика. Без притеснение дава оценка на съвременни политици и държавници, отбелязвайки кой е достоен и кой – некадърник. Сам осъзнава голямото нещастие, което си навлича, поемайки регентството на една страна току в края на войната, когато съюзна Германия все по-явно върви към пропастта, а Червената армия настъпва на изток решително. Той се опитва да даде и една реалистична представа на дейността си начело на държавата, оправдавайки създаването на жандармерия и твърдите действия срещу партизаните с изискванията на времето.

Княз Кирил говори и за светския живот в тогавашна България, за нощните похождения на висшето общество, за крупните български милионери, техните мръсни игри, за собствените си флиртувания и любовни истории, за охолния си, бохемски живот.
Дълбоко в себе си князът се надява, че ще излезе жив от заплетената ситуация и че в крайна сметка съдът ще му даде по-лека присъда.

Разговорите с княз Кирил са един истински ценен документ за историята. Съдбата, която сполетява благородника само няколко седмици след въпросните беседи, е жалка и трагична. Осъден на смърт от т. Нар. Народен съд, князът, заедно с повече от двеста други политици и общественици е извозен една нощ с камионетка до Централните софийски гробища, където след изстрел в тила е захвърлен в кратер от авиационна бомба и заровен без кръст и опело.

Другари, закриваме!

О, времена, о, нрави! Освен че след всяка дума има запетайка, това кратко изречение е характерно и с нещо друго – то вербализира естественото възклицание на човека, който реши да хвърли един поглед върху конкретно-историческата обстановка в България. Сега ще ви покажа един цитат, който си позволих да извлека от протокола от заседанието на Комисията по образованието и науката на Република България, проведено на 13.02.2008 от 15.10 ч. Председател – Лютви Местан.

Лютви Местан: “На територията на Кърджалийска област през учебната 1990-91 г. е имало 304 училища, 2007-2008 учебна година се откри в само в 88 училища, т.е. за период от 17 години ние сме закрили близо 216 от тези училища. И най-интересното, забележете, от днешните 88 училища за учебната 2008-2009 г. съгласно вече изразената воля не само на кметовете, но и на общинските съвети ще оцелеят само 26 средни общообразователни училища - основни и средни, тук не влизат професионалните училища за седемте общини, с близо 420 населени места.
Защо съобщавам тези факти? Това е не просто оптимизиране, това е не просто реформа. Това е наистина революция, гигантска по мащабите си реформа. И въпреки това кметовете са направили анализ, че значителна част от тези оцелели 26 училища по стандарта издръжка на един ученик няма да бъдат дофинансирани. ”

Другари, смятам, че не остана нещо неразбрано. Това не е просто оптимизиране, това наистина е революция, гигантска реформа!!! Ясно?
Би звучало хубаво, ако въпросният Лютви говореше за закриването на някакво …огнище на шап, на луда крава; за затварянето на някакви опасни сметища, концлагери… За затварянето на 216 буркана с кисели краставички и компот от сини сливи… Сега се замечтах и за затварянето на кепенците на неколкостотин партии и партийки в страната… Но, другари, той говори за затварянето на училища! Простете…
Надолу в протокола има интересни разговори – говорят Лютви Местан и Шукран Идрис… Да припомня, става въпрос за Комисията по образованието и науката на Република България.
Мен ме гложде някакво натрапчиво усещане, че са се били събрали да решават съдбата на заразени от шап животни. Не знам, може в очите на нашите турски управници всички да сме такива…

Вдигат месото!

Увеличават цената на месото! С 10%!!!! Не се майтапя, прочетох го ТУК. Взеха ми най-ценното...

Коментар (глух, притихнал): Честно ми кажете, на боядисано врабче ли приличам? А вие? Май боядисани врабчета сме всички... А цените, уви, ще продължават да растат. Докато стигнем онези в Европа. Но там месото май е по-евтинко, а? За заплатите - тихо, никой не говори за това. Нека не им разваляме кефа там горе...

Ирелевантно

Днес научих една добра вест. Получих съобщение от организаторите на конкурса “Ирелевант на годината 2008” - Театър "Виа Верде" и фондация “Буквите”. Оказа се, че съм сред 12-те номинирани за голямата награда и съм поканен на тържествената церемония по връчването на наградите "Ирелевант", която ще се състои на 17.05 /събота/ от 19 часа в голямата зала на Културен дом "Средец" /бивш Лиляна Димитрова/ на улица "Кракра" 2. В конкурса са взели участие 120 автора с над 180 произведения. А, да – каква беше идеята? Ами, конкурсът е за най-оригинален герой на разказ от съвременен български автор. Сред номинираните 12 творби е и един от двата мои разказа, които изпратих за конкурса. Странна зависимост наблюдавам – когато участвам някъде почти на шега, винаги има резултат Примерите се броят на пръстите на двете ми ръце и вече започвам да вярвам, че наистина е така. Ха, няма да ви кажа обаче кой е разказът. От суеверие може би, не знам...

Знам само, че организаторите обещават интересни изненади и канят всички – номинирани и гости, да заповядат на 17 май, в събота. Празнува се и седмият рожден ден на Буквите! Звучи интересно! Каня ви и аз!